Притча за онези, които стигат до Райските порти
Isaаc Van Ostade (1621 ~ 1649), A blind man and his dog
По дълга и стръмна пътека постепенно вървели човек и куче. Човекът доста се уморил, неговото куче – също. И ето – пред тях се появил чудноват оазис. Прекрасни врати, а зад оградата – музика, цветя, живителни ручеи, с една дума – Рай.
– Какво е това? – попитал пасажерът пазача пред портите.
– Това е Раят, ти умря, а в този момент можеш да влезеш тук и да отдъхнеш същински.
– А има ли вода?
– Колкото ти е угодно – чисти фонтани, прохладни басейни…
– А храна ще ми дадат ли?
– Всичко, което поискаш.
– Но аз повеждам и своето куче.
– Съжалявам, сър, само че е неразрешено за кучета. Трябва да го оставите на открито.
Пътникът въздъхнал изтощено и траял по пътеката, следван от кучето си. Дълго вървял, до момента в който стигне до други огромни врати, охранявани от надзирател.
– Искам да пия вода – помолил изтощеният мъж.
– Влез, в двора има бунар.
– А моето куче?
– Точно до кладенеца ще видиш една поилка.
– А да хапна нещо, може ли?
– Ще те нагостя с вечеря.
– А моето куче?
– Ще се откри нещичко и за него.
– Но какво е това място?
– Това е Раят.
– Как по този начин? Стражът на предния палат ми сподели, че Раят е там, при него.
– Той лъже. Там е Адът.
– И за какво търпите това, тук в Рая?
– Това в действителност е доста потребно. Защото до Райските порти стигат единствено ония, които не изоставят своите другари.
Източник:
Картина (заглавна): A blind man on his knees begging, a woman and dog behind him ~ commons.wikimedia.org
